-Уфф... – почваше да се нервира.
Мразеше проклетите неща. Кой ги бе измислил? Кой по дяволите е имал тази гениално тъпа идея, която сега му губеше времето? Мразеше ги толкова много, защото не можеше да си ги извади от джоба... Гадните малки железни левчета пропадаха надълбоко в джобовете на дънките му и го караха да си ги обръща на публични места само и само да се добере до тях, на където отиваше ситуацията и в този момент. Вече му писна, той бръкна в джоба си, хвана плата и го извади от дънките. Малко жълтеникаво нещо изхвръкна от там и се засили по улицата.
- Чудесно! Ако немога да ги достигна те ще избягат от мен... – Яни се затича подир лечето си. Ела тук малък негодник! – и той скочи в последен опит да го хване преди уличната шахта да го е отвлякла завинаги. Затвори очи и усети как ръката му обгръща левчето на ръба на тротоара, точно преди то да потъне в забвение, и тогава усети как нещо смачква пръстите му. Отвори очи и видя как един малък крак обут в най-яките кецове който бе виждал леко отпуска натиска си.
- Какво по .... ?!?!? – избогохулства убъркано Яни.
-Ох, извинете,аз...такова...исках да ви помогна, но вие ...такова..., и аз....ох...ссъжелявам...
Красивото и лице изглеждаше стреснато и разтревожено, излъчваше уплаха, но въпреки това красотата му бе неотрицаема. Фините черти на настъпилото Яни създание му попречиха да усети болка и той само гледаше нагоре.
-А... няма проблем, нищо ми няма. – каза той докато ставаше и тупаше прахта от дрехите си.
Когато се обърна за да я увери още веднъж че няма за какво да се притеснява видя само как буините и къдрици се шмугват в тълпата, и бързо я загуби от поглед.
- Странно момиче е тя, от мен шъ знаиш!
Думите дойдоха някъде от зад Яни и той се обърна. Видя един скитник да ръфа една голяма баничка и да му се усмихва.
-Познаваш ли я? – запита го Яни без дори да е сигурен че точно скитника го е заговорил.